Историята на Деница Николова за пълното ѝ възстановяване след тежка травма в глезена.

Елена: Преди 3 години ти дойде при нас с изключително тежка травма на глезена, след поставен имплант и 3-месечно обездвижване. Три години по-късно аз съм изключително щастлива да те видя напълно възстановена. Ти си един много добър пример за това, как човек може да се възстанови след тежка травма и бих искала да споделиш за зрителите на нашия канал как го постигна.

Деница: Беше много тежко преживяване. 

Елена: Разкажи ни накратко как получи тази травма.

Деница: Случи се един зимен ден, докато бях на работа. Работя на летище и заради студеното време, перона беше заледен. Имаше пресен сняг около 3-4см и от снежната покривка не се виждаше къде е безопасно за стъпване. Докато ходех по перона, се подхлъзнах на един заледен участък и паднах с цялата си тежест върху десния си глезен. В следствие на удара той застана в една ненормална позиция, придружено със страшна болка. Веднага отидох до болницата, докторите ме прегледаха и ми направиха рентгенова снимка. До момента на наместването на крака, болката беше невероятна. След процедурата и болкоуспокоителните стана по-поносима, а на мен ми насрочиха час за операция на следващия ден. Това беше първата от общо три операции. Имах скъсани връзки и счупени кости и докторите трябваше да ми сглобят глезена наново. Дните след операцията, сутрин и вечер, ми биеха инжекция, която тушираше следоперативната болка и без която не можех. Казах ми, че през следващите шест месеца нямат надежда, че ще проходя.

Минаха три месеца и предстоеше втората операция, при която докторите трябваше да премахнат част от пироните и другите стабилизиращи средства, положени в глезена ми. Кракът ми през цялото време беше много надут. Аз съм много деен човек и перспективата да лежа на легло през следващите шест месеца беше съкрушителна за мен. И наистина в началото много се подтиснах. След втората операция ходех на рехабилитация при лекар в продължение на 45 дни. През това време се наложи да живея при родителите си, което беше трудно и за двете страни – за мен стоеше чувството, че съм в тежест, а за тях – притеснението, че нещо се е случило с детето им. Дори опитвах да се включвам в домакинските задължения, въпреки че бях с проходилка! За щастие, рехабилитаторът виждаше желанието ми да се движа и ми помагаше като ме натискаше повече от необходимото. Възстановяването ми напредваше по-бързо от очакваното. Тогава решихме да посетим и теб, за да помислим за възможно решение за рехабилитация.

Елена: Освен болките по крака, появиха ли се болки и по-други части на тялото?

Деница: Появиха се болки по гърба и схващания в следствие на залежаването. Отначало можех да спя само по гръб, защото имах шевове и от двете страни на крака. Понякога спях и по корем, но с възглавница, която да дава опора на глезена. Препоръчаха ми да пробвам шина, но беше неудобно и болезнено, защото механизмът за укрепване притискаше шевовете. 

Елена: Колко време имаше оток на глезена, след започване на рехабилитацията?

Деница: Дори след втората операция имаше оток - не беше толкова сериозен като след първата, но си беше постоянен. Реших, че е по-добре да се движа, въпреки болката, защото гърбът ми се беше схванал от залежаването. Докторите също ме съветваха да се движа, колкото може повече. На втория месец започнах да се движа с проходилката, но мускулите ми вече се бяха отпуснали. 

Елена: Те започват да се отпускат рязко още след втората седмица, а след втория месец на практика са много отслабени.

Деница: Опитвахме чрез рехабилитацията да възстановим някаква част от мускулатурата, но безуспешно. След дългото залежаване, в началото бях изгубила желание да ставам от леглото. След всяко изправяне кракът се кръвоснабдяваше и болката се увеличаваше неимоверно, а вече не бях в болницата, за да поискам обезболяваща инжекция. В един момент привикнах към болката и тя стана част от ежедневието ми. Когато дойдох при теб, бях още с проходилка и не можех да стъпвам на крака си. Тогава ти ме посъветва да правя масаж на стъпалото, за да се разнасят по-бързо кръвта и отокът. 

Елена: Водещият в помощта си ти и никой не може да направи нищо вместо теб. Твоето желание е било ключово.

Деница: Да, звучи нескромно, но смятам, че аз съм човекът, който направи така, че на шестия месец да мога да ходя.

Елена: Това е обща черта на всички успешни случаи. Никой не може да направи нещо за някого, ако той самият не го поиска.

Деница: Трябва да има и подкрепа от хора, които да ти помагат да достигаш предела на възможностите си. И в момента, в който видиш, че нещата се случват, ти се иска да става още по-бързо.

Елена: Когато дойде при нас, ние сложихме стелка заедно с компресиращ чорап и наглезенка.

Деница: Да, и благодарение на тях, ходих с патерици точно два дена, защото кракът ми беше станал достатъчно стабилен, за да се справя и без тях. Тогава рехабилитаторът поиска от мен да опитам да ходя сама в негово присъствие. Първоначалният страх беше от това, че е възможно да се върна в начален етап. Бях свикнала с проходилката и не можех и да си представя, че ще мога съвсем сама, но когато има хора, които да те окуражат всичко е възможно.

Елена: Как преодоля този страх?

Деница: С много подкрепа от страна на рехабилитатора и на родителите ми. Те бяха до мен и ми казваха, че каквото и да стане са там. Тогава дойде и моето желание да съм самостоятелен човек. Всичко се реши в момента, в който ми казаха, че мога отново да карам кола, защото това е една моя страст. Благодарна съм и на теб. След като сложих йонизиращите чорапи, отокът спадна изключително бързо и болката започна да намалява. А в комбинация със стелката и наглезенката усещането за мравучкане в крака ми спря и започнах да стъпвам спокойно. Всичко това се случи в рамките на десет дена след втората операция. Никога не съм вярвала, че само четири месеца след инцидента ще мога да помагам в домакинството и месенето на козунаци за Великден. През цялото време бях в движение, с тази разлика, че ходех с обувки и в къщи. Започнах отново да шофирам, а в началото нямаше надежди да проходя по-рано от шестия месец. Една седмица, след като бях започнала да използвам стелката, йонизиращия чорап и наглезенката, имах запазен час за рехабилитация. Тогава рехабилитаторът ме видя и каза, че вече не се нуждая от неговата помощ и мога да продължа сама с упражненията. 

Елена:  Едно такова събитие няма как да не те промени. На теб как ти се отрази тази травма?

Деница: Тази травма ми показа какви възможности имам и с какво мога да се справя. Никой не е подготвен за такова нещо. В процеса на възстановяване разбрах колко съм силна и колко воля има в мен. Никой не се замисля какво усилие коства на тялото, да направи обикновените неща, които ние сме приели за даденост – като да си движим краката, ръцете. Сега се отнасям с много повече грижа към самата мен. И започнах да ценя много себе си, защото се оказах по-силна, от колкото съм очаквала.

Елена: Една такава трудност може да се отрази по два начина на човек – може да го сломи и да предостави отговорността за неговото здраве в ръцете на другите или да го мобилизира и да го направи по-силен и по-успешен.

Деница: Всеки решава по кой път да поеме. Аз лично смятам, че независимо от травмата, човек има повече сила в себе си, от колкото е предполагал. Във всяко лошо нещо има по нещо хубаво. Трябвало е така да се случи, за да мога да оценя, това което имам сега.

Елена: Благодаря ти! Сигурно те върнахме във времена на изпитания за теб, но ти се справи фантастично и наистина се радвам да те видя напълно възстановена и живееща щастливо. Това беше Деница Николова. До нови срещи с още полезни видеа!